Скандално е допускането на появата на Блогове в нета. Шегувам се! Просто е някак нечестна и еднозначна тяхната възможност за изразяване. Не, не съм против! Никак даже! Но смислените постове така ме изглозгват интелектуално, че имам нужда да се наваксам през пората на всеки скрипт. Току-що погълнах информативно цял един блог. Тежък по обем, летящ по потекло. И се напълних. За около 5 минути. Изчетох всичко в него. Не, излъгах. Прочетох само разказите, защото обичам повече разказите. Не ми пука чии са, колко са верни. Обаче ми харесва, когато са приказни.

И сега се чувствам гола, стрелката на страниците е заседнала на 7 и натам няма друго. Свети в тъпо оранжево и чак ме е яд на автора, че веднага не измисля още и още истории, които да ме изпълнят, да заситят глада ми и да забравя, че не мога да мисля. Обичам да няма символика в истината. Тя никога не носи само едно лице. На истината само името й е едно – „Аз бях!”; Излъгах!” или „Не те понасям!”;„Обичам те!”. Затова ето я истината – дразни ме, че няма поне още два-три такива блога за глозгане, за потъване, за крясък, за няколко пръста пред очите ми, за принтера на съседното бюро. Имам място в себе си за още, но не от тези, които аз си измислям, защото понякога си омръзвам. Искам от чуждите истории. Искам от мислите на другите, искам още смислени блогове. Още...